Защо Израел няма да напусне Газа в скоро време?

Рамката за мир в Палестина, ръководена от САЩ, все повече се разминава с реалността. Израелският министър-председател Бенямин Нетаняху е майстор в печеленето на време, най-вече за сметка на палестинците и на всеки евентуален натиск върху правителството му. Тази динамика се потвърди още веднъж в началото на август и през целия изборен цикъл в Израел, когато той и други висши израелски длъжностни лица многократно отхвърлиха евентуална „сделка“ за разоръжаване на Хамас в Газа при едновременно изтегляне на Израелските сили за отбрана (IDF) от ивицата Газа, пише за TNI Александър Ланглоа, анализатор по външна политика, главен редактор в DAWN и сътрудник в Defense Priorities.

Отхвърлянето и последващото, но едва ли изненадващо, отлагане на това решение във Вашингтон отразява една проста реалност: Нетаняху и израелските политически лидери като цяло ще продължат да намират причини да отказват всеки план, който ги принуждава да прекратят своя геноцид в ивицата Газа, да не говорим за по-широката незаконна окупация на окупираните палестински територии (ОПТ), без да понасят съществени последствия от страна на международната общност.

Израел е убил поне 1 375 палестинци от т. нар. "примирие" през октомври 2025 г., като е ранил още 4 600. Общо са убити поне 73 700 палестинци и ранени 174 800 – и двете цифри вероятно са подценени. Израелските удари непрекъснато се сипят върху палестинците в Газа, унищожавайки остатъците от инфраструктурата и подслоните на една общност, в която най-малко 1,9 милиона души остават разселени. Израел продължава да блокира достъпа на хуманитарна помощ в ивицата, докато несигурността по отношение на прехранването продължава. С течение на времето страната постепенно е окупирала все повече територия, като висши длъжностни лица заплашват да завземат до 70 процента от Газа и дори повече.

На фона на опустошението американските и израелските лидери твърдят, че има "напредък", като пренебрегват факта, че споразумението от 9 август, което отразяваше публичната готовност на "Хамас" да се разоръжи успоредно с изтеглянето на Израел от Газа, просто повтори основните линии на "Съвета за мир" на американския президент Доналд Тръмп. Всъщност тези детайли са в основата на неговия 20-точен план, на който се крепи така нареченото примирие през октомври 2025 г. На хартия тази инициатива има за цел да сложи край на израелските военни операции срещу "Хамас" и други палестински групи за съпротива в ивицата.

Нека не обръщаме внимание на факта, че самото правителство на Нетаняху се съгласи с тези условия, които включваха поетапно изтегляне от Газа успоредно с поетапно разоръжаване на Хизбула. Нека не обръщаме внимание на факта, че целият израелски политически апарат отхвърля всякакви отстъпки по отношение на окупираните палестински територии преди изборите през октомври 2026 г., които едва ли ще доведат до значителна промяна в подхода на Израел към Палестина в това, което е чисто състезание за това кой може да навреди най-много на палестинците.

Както отдавна е обичайно, тези подробности се пренебрегват от съображения за политическа целесъобразност и се заменят с извинения. Длъжностни лица във Вашингтон твърдят, че „сделката“ е представлявала победа сама по себе си, полагайки основите за поредното „потемкинско споразумение“ преди неизбежното и очевидно политическо поражение, което настъпи само няколко часа по-късно. И все пак именно манипулациите и външният блясък, а не последователността в политиката, отдавна диктуват американската политика в лоша посока, особено по отношение на Израел и Палестина.

Това, разбира се, предполага, че Белият дом изобщо предпочита споразумение, което дори и отдалечено да взема предвид палестинските интереси. Повечето признаци сочат обратното. Самият Съвет за мир е по-скоро мечтата на инвестиционната общност, отколкото реален план за възстановяване, поставящ оцелелите от геноцид в центъра, разчитайки изцяло на техния труд в дистопична техноколония, характеризираща се с концентрационни лагери, постоянно наблюдение и подчинение на това, което в най-добрия случай със сигурност ще бъде колониална държавица, контролирана от Израел.

Правата на палестинците върху земята, наред с по-широките човешки и граждански права, едва ли са дори второстепенни съображения.

Онези, които председателстват Съвета, говорят повече за инвестиционни възможности и схеми за печелене на пари, отколкото за основни концепции за човечността, като интересите на Израел в областта на сигурността заемат централно място, винаги когато по-широкият конфликт се повдига в периферията на такива разговори.

И все пак израелската политика най-добре обяснява защо новото споразумение и по-широкият Съвет за мир ще се провалят. Помислете за обяснението на американските официални лица, че Нетаняху трябва да използва войнствена реторика и да предприеме сурови мерки преди израелските избори. Без съмнение, същността на израелската политика налага войнствена линия по въпроса за Палестина. По-нататъшният завой надясно на страната черпи корените си от вече агресивно настроения електорат по този въпрос, който днес достига върхова точка, като силно подкрепя изгонването на палестинците от Газа и анексирането на палестинска земя, включително етническото прочистване на палестинците от тази земя. В този контекст израелските политици са мотивирани да приемат агресивни платформи, за да спечелят мнозинство в Кнесета, като дори самозваните леви демократи се мъчат дори да произнесат термина „окупация“.

Именно тази динамика обаче подкопава всеки аргумент, че след изборите в Израел ще бъде сключено споразумение за изтеглянето на Израел от Газа на фона на разоръжаването на „Хамас“. След като партията „Ликуд“ на Нетаняху спечели изборите през 2022 г., бяха необходими 46 дни за сформиране на управляваща коалиция – от изборите на 1 ноември до обявяването на коалиция с 64 места на 21 декември. Тези преговори бяха трудни и изтласкаха Нетаняху още по-надясно, за да умилостиви крайнодесните си парламентарни съюзници, включително месиански и откровено расистки политически лидери като Итамар Бен Гвир и Безалел Смотрич. Това, което тези политици получиха, беше влияние върху платформата и в ежедневното вземане на решения, особено по въпроси, свързани с израелската окупация на окупираните палестински територии и системата на апартейд спрямо палестинците.

Тези политици редовно заплашваха да напуснат правителството и да разрушат крехкото мнозинство на Нетаняху в израелския Кнесет след 7 октомври, както и често когато се постигаха споразумения по въпроси като увеличаване на хуманитарните доставки за Газа в условията на глад или по повод предишни т.нар. „прекратявания на огъня“. Те постъпиха по същия начин по време на споровете за бюджета, като постигнаха значителни политически победи за разширяване на израелската колонизационна дейност в Западния бряг, включително Източен Йерусалим. Казано просто, крайната десница в Израел държи Нетаняху в ръцете си, особено като се има предвид, че процесът за корупция срещу него може да опетни неговото наследство и да го изпрати в затвора през последните години от живота му - изход, който той отчаяно се надява да избегне.

В този контекст е трудно да се повярва, че ще има място за напредък по 20-точковия план и неговото потвърждение, постигнато на 9 август. Ако изборите се окажат благоприятни за Нетаняху, преговорите за сформиране на коалиция почти със сигурност ще наложат твърда линия по отношение на израелската стратегия за Газа. Дори ако платформата от тези преговори приеме плана за оттегляне, предстоящата битка за бюджета за 2027 г. ще повдигне въпроса, както се е случвало и в миналото.

Всъщност на всеки етап от израелския политически процес месианската крайнодясна ще подкопава всеки план, който не поддържа статуквото на постепенната анексия в Газа. Този изход е вероятен и при победа на опозицията, като се има предвид подкрепата на израелската общественост за окупацията, етническото прочистване и анексията на Газа, както и присъствието на десни партии и липсата на арабски партии във водещата опозиционна структура.

Макар някои да твърдят, че арабските партии в Израел биха могли да ограничат войнствеността на опозицията по този въпрос, реалността е, че повечето лидери на опозицията са отхвърлили сформирането на съюз с тях, позовавайки се на факта, че три от четирите партии отхвърлят сионизма. Съгласието на която и да е опозиция да се подчини на американски натиск също е трудно гарантирано, като се има предвид непоследователността – в най-добрия случай – на реалния натиск от страна на САЩ върху Израел да следва предпочитаната от тях стратегия.

В крайна сметка всички пътища водят към едно и също: безкрайна и постепенно задълбочаваща се израелска окупация на ивицата Газа, докато статуквото се втвърдява с течение на времето. Единствено истински, реален натиск от Вашингтон може да промени тази реалност, включително чрез усилия за ограничаване или, за предпочитане, прекратяване на продажбите на оръжие; прекратяване на дипломатическата подкрепа във всички международни форуми; налагане на санкции, бойкот и изтегляне на инвестиции от израелската икономика; както и прекратяване на военните и полицейските връзки и подкрепа. Вътрешното законодателство на Съединените щати, международното право и решенията на Международния съд и Международния наказателен съд предоставят основата за тези действия. Единствената реална пречка е политическата воля и радикалната идеологическа подкрепа за Израел за сметка на палестинците.