Почина Майкъл Бърн, участвал в "Хари Потър" и "Индиана Джоунс"

Британският актьор Майкъл Бърн, надеждният, красив и високо ценен артист с пронизващи сини очи, които можеха да пронижат всеки с един поглед, е починал на 82-годишна възраст, съобщава The Guardian.

Бърн, чието име остава свързано както с големия британски театър, така и с редица знакови филми за Втората световна войнаq е починал на 20 юни 2026 година. Той оставя след себе си съпругата си Карол, с която са били разделени, но се е грижила за него в края на живота му, двете им дъщери Тара и Брайъни, както и трима внуци - Том, Клоуи и Джасмин.

От Old Vic до големите театрални сцени

Майкъл Бърн е роден в Хампстед, Северен Лондон, на 7 ноември 1943 година. Той е син на Хелън Бърн - самотна майка и готвачка от Килкени, Ирландия. Бъдещият актьор посещава детската градина Anna Freud nursery и училището Burgess Hill в Хампстед, а след това се обучава в Central School of Speech and Drama с подкрепата на Freud Institute.

С бъдещата си съпруга Карол Нимънс се запознава през 1962 г., когато гастролира в Ирландия с театралната компания Arena. Двамата се женят през 1965 година.

В професионалния живот на Бърн има два особено важни периода. Първият идва още през 1963 г., когато той получава малки роли в трупата на Лорънс Оливие в National Theatre Company в Old Vic. По това време вече е част от някои от великолепните продукции на 60-те години - заедно с Оливие, Маги Смит и Робърт Стивънс - сред които "Офицерът вербовчик" ("The Recruiting Officer") на Фаркуар, "Кралският лов на слънцето" ("The Royal Hunt of the Sun") на Питър Шафър и "Трелони от Уелс" ("Trelawny of the Wells") на Пинеро.

Подобно на колегата си от "Хари Потър" - Майкъл Гамбън - Бърн започва с малки роли. Но когато Оливие те забележи, това е най-прекрасният момент за амбициозни млади актьори, защото можеш да израстваш в рамките на голяма трупа, през роли като дубльор, към средни и после към водещи части. 

По-късно Бърн преминава към по-големи роли в Royal Court и West End. През 1971 г. участва в постановката на Харолд Пинтър по най-добрата сценична пиеса на Саймън Грей - "Бътли" ("Butley"), с Алън Бейтс в главната роля в Criterion. А Бейтс остава негов приятел за цял живот.

Бърн работи още в Young Vic, Royal Exchange в Манчестър и Riverside Studios в Хамърсмит, където остава запомнящ се като Касий срещу импулсивния Брут на Джон Шрапнел в постановката на Питър Гил на "Юлий Цезар" ("Julius Caesar") от 1980 година.

През 90-те той продължава да прави силни сценични роли. В разтърсващата пиеса на чилийския писател Ариел Дорфман "Смъртта и девойката" ("Death and the Maiden"), представена на London International Festival of Theatre в Royal Court през 1991 г., героят му е предполагаемият нападател на жена, преживяла изнасилване и изтезание, изиграна от Джулиет Стивънсън.

През 1992 г. той предлага стоманен, "хиеноподобен", по думите на критика Ървинг Уордъл, Полоний срещу трескавия Хамлет на Алън Рикман в Riverside Studios и на турне. А през 1998 г. в Piccadilly Theatre Бърн създава прекрасно наблюдаван образ на лоялен семеен прислужник с името Алфредо Аморосо в великолепната неаполитанска комедия на Едуардо де Филипо "Филумена" ("Filumena"). Постановката е режисирана от Питър Хол, а главните роли се изпълняват от Джуди Денч и Майкъл Пенингтън.

Война, Бонд, "Хари Потър" и телевизионна популярност

Вторият ключов период в кариерата на Майкъл Бърн идва през 70-те години, когато той се появява в няколко значими филма за Втората световна война. Сред тях са последният филм на Джон Стърджис - "Орелът кацна" ("The Eagle Has Landed") от 1976 г., разказващ за измислен германски заговор за отвличането на Чърчил, в който Бърн играе германски подофицер; "Мостът на Арнем" ("A Bridge Too Far") от 1977 г. на Ричард Атънбъро, където вече е от другата страна в история за провалена съюзническа операция в окупирана от нацистите Нидерландия, както и ролята му на майор Шрьодер в "Отряд 10 от Навароне" ("Force 10 from Navarone") на Гай Хамилтън от 1978 година.

След по-неясни филмови участия през 60-те години, кино кариерата му постепенно набира скорост. Сред филмите му е тихата история на Кристофър Хамптън за разпад в семейството - "Добрият баща" ("The Good Father") от 1985 г., базирана на роман на Питър Принс и режисирана от Майк Нюъл. Следва "Индиана Джоунс и последният кръстоносен поход" ("Indiana Jones and the Last Crusade") на Стивън Спилбърг от 1989 г., в който Шон Конъри и Харисън Форд играят баща и син, а Бърн влиза в ролята на жесток офицер от нациската СС.

През 1995 г. той участва и в "Смело сърце" ("Braveheart") на Мел Гибсън като фанатичен националистически войник, който се опитва да изнасили съпругата на Уилям Уолъс, героя на Гибсън. Две години по-късно играе командир от специална военноморска група на Royal Navy, който помага на Джеймс Бонд на Пиърс Броснан във "Винаги ще има утре" ("Tomorrow Never Dies"). Това е втората му роля във франчайза.

През 1998 г. Бърн се появява като оцелял от концентрационен лагер в "Способен ученик" ("Apt Pupil") на Брайън Сингър - ключов персонаж за залавянето на нацистки военнопрестъпник беглец, изигран от Иън Маккелън.

Телевизионната публика го познава и от три епизода на "Хората на Смайли" ("Smiley’s People") от 1982 г. с Алек Гинес. По-късно, между 2008 и 2010 г., се появява в "Улица Коронация" ("Coronation Street") като Тед Пейдж - бившият любим на фризьорката Одри Робъртс, изиграна от Сю Никълс, и дълго отсъстващ баща на Гейл Плат, в ролята на Хелън Уърт.

В киното Бърн печели вниманието и на феновете на "Хари Потър" с ролята на възрастния Гелърт Гринделвалд в "Хари Потър и Даровете на Смъртта: Част 1" ("Harry Potter and the Deathly Hallows, Part 1") от 2010 година.

Късни роли и един необичаен Ромео

Четири десетилетия след силния си период във военните филми, през 2010 г., 66-годишният Бърн влиза в ролята на един доста необичаен Ромео в Bristol Old Vic - почти младеж в контекста на постановката, която предвещава днешната тенденция млади шекспирови роли да бъдат поверявани на опитни възрастни актьори. Неговата Жулиета е неуморимата Шан Филипс, тогава "едва" на 76 години, а съперникът му Парис е дружелюбният 80-годишен Майкъл Медуин.

Както отбелязва по онова време Майкъл Билингтън, "Жулиета и нейният Ромео" ("Juliet and Her Romeo"), адаптирана по оригинала и режисирана от Том Морис, е едновременно странна и интригуваща. Концепцията не сработва напълно, но показва как Шекспир - а и други канонични автори - могат да бъдат възприети през различна призма на възрастта. Това е епохата на хоровите формации от типа Young at Heart и на танцовия шедьовър на Пина Бауш "Контактхоф" ("Kontakthof"), преосмислен за по-възрастни изпълнители.

Една от последните му сценични изяви е в "Мария Стюарт" ("Mary Stuart") на Шилер, където играе Талбот - пазителя на затворената Мария. Това е трансферът на постановката на Almeida Theatre, режисирана от Робърт Айк, в Duke of York’s Theatre през 2018 г. В нея Джулиет Стивънсън и Лиа Уилямс всяка вечер хвърлят монета, за да решат коя ще играе Мария и коя - Елизабет I. Този обрат придава на всяко представление вълнуващо напрежение - или може би усещане за риск.

На следващата година Бърн се появява в "Uncle Vanya" в Theatre Royal, Bath, под режисурата на Рупърт Еверет, който изпълнява и главната роля, в новия, жив превод на Дейвид Хеър. В актьорския състав са още Катрин Паркинсън като Соня и Джон Лайт като Астров. А старият професор на Бърн, пише Наташа Трипни в The Stage, има "ясен и силен момент, в който изразява ужаса си от оскърблението на остаряването".