Един есаул пази наследството на донските казаци край Варна

Само на 3 километра западно от Варна лудешката забързаност на днешния ден изчезва. В това спокойно кътче, далеч от шума и суетнята на туристическите центрове, живеят наследници на донски казаци. Който се отбие в село Казашко, бива посрещнат от единствения в страната ни есаул. Само че, ако някой очаква да види казашки майор с брада до кръста, ботуши до коленете и руска шашка в ръка, ще остане крайно изненадан. Есаулът всъщност е усмихната и хубава млада жена. Освен че има чин майор, Гергана Петкова е и атаман за своите съселяни, тъй като седи на кметския стол вече 19 години.

Казаците се заселват на брега на Варненското езеро през 1905 година, разказва в интервю за БТА Петкова. Всъщност, това са потомци на етническите казаци-староверци, наричани още некрасовци. Тяхната история в родината-майка - Русия, е свързана с духовните и политическите борби през 17 век и едно от най-силните религиозни течения - старообрядчеството. Казаците-некрасовци са потомци на донските казаци, които през 1707-1708 година са взели участие в антифеодалното движение на крепостните селяни. Те се изселват от родината си заради реформите на Петър Велики и патриарх Никон. Своеобразните мигранти, задължително носещи със себе си библия и икона, зографисана върху липово дърво, се заселват най-вече в румънска Добруджа.

Наследниците на тези казаци идват в България още през 1897 г., пояснява Петкова. Тогава мисията им има по-скоро разузнавателна цел - да видят дали ще намерят подслон и дом у нас. А са искали да се махнат от Румъния, тъй като тогава в страната започва официална регистрация на населението и поголовна ваксинация на новородените. Всичко това за казаците явно са били дяволски ритуали и те категорично отказвали да бъдат включвани в инициативите на властите. При идването си в България "разузнавачите" отиват в София да молят тогавашните български управници да им бъде дадена земя. Били са приети много радушно, като руски братя, и им е казано, че ако се съберат поне 50 семейства, ще бъдат оземлени, разказва Петкова.

Естествено, преселниците минават през серия перипетии, на в крайна сметка през 1905 година първите вече се настаняват край Варненското езеро и се представят на тогавашния кмет на Варна д-р Ангел Пискюлиев. Три години по-късно махалата им официално е призната за населено място, защото вече наброявала повече от 50 къщи. Така, известното сред варненци Село на брадатите рибари или Руското село, се сдобива с официалното име Казашка махала. До 50-те години на миналия век жителите на селището са живеели доста затворено, признава Петкова.

Занимавали са се основно с рибарство и отношенията им с българите са се свеждали най-вече до търговски сделки. Въпреки тази изолация те са имали вземане-даване лично с цар Борис Трети, казва Петкова.

Всъщност, историята звучи по-скоро като приказка, а не като истински случай. При една от разходките си около Варна и езерото владетелят вижда много лодки и деца, които си играят около тях. Царят слязъл при малчуганите и ги разпитал какви са и на кого са лодките. После помолил едно от децата - син на майстора-лодкар на селото, да го заведе при баща си. Естествено - възрастният казак, за разлика от децата, веднага се е усетил кой стои пред него, обяснява Петкова. Царят си поръчал лодка и си заминал.

Когато майсторът бил готов, натоварил рано-рано една сутрин в нея сина си и двамата отплавали към Евксиноград. При акостирането охраната на двореца ги арестувала и макар че бащата обяснил защо са навлезли в забранената територия, ги изгонили да си ходят пеша към селото. Когато докладвали на царя обаче, той веднага разпоредил бащата и синът му да бъдат върнати обратно. Охраната догонила двамата, пак им изкарала акъла, но било вече за добро, разказва Петкова.

Борис Трети им заплатил много добре, а на бащата дал лично майсторско свидетелство. Така Конрат Данаилов станал единственият казак с майсторско свидетелство. Малкият му тогава син - Фома, пък наследявайки занаята, години по-късно направил небезизвестната ладия "Перун", с която са извършени три плавания в края на 80-те години на миналия век. След случая с лодката Борис Трети често посещавал казаците, споделя още Петкова. Дори заради тях разпоредил да бъде построена жп гарата на село Тополи.

До началото на 50-те години на миналия век казаците си остават абсолютно затворена общност. Всъщност кръгът е разчупен от най-великата сила - любовта. Заради романтична слабост на един от казаците в селото влиза първата снаха-българка. И като повлича крак, днес, 70 години по-късно, почти всяко семейство в селото е смесено, казва Петкова. Няма лошо, тъй като при нас почти всеки ден в годината е празник, коментира кметът-есаул. Уточнява, че църковните празници се отбелязват по два пъти. При смесените бракове е така - трябва да уважиш празника на единия, а след 14 дни отбелязваш същия празник, но заради другата половинка от семейството, отбелязва атаманът.

Въпреки че изолацията на общността отдавна е в историята, и до днес, когато влезе чужд автомобил в селото, ми звънят и ми съобщават накъде са отишли "чужденците", казва Петкова. И с въздишка риторично пита какво се очаква да направи един редови кмет в такъв случай. Веднага след това разказва за един от най-атрактивните си предшественици на кметския стол - дядо Володя. Тъй като единственият вход в селото /освен по вода, разбира се,/ е през жп прелеза, старият казак редовно стоял там. При това с пушка в едната и шашка в другата ръка. Страховитият кмет лично питал приходящите каква работа имат в Казашко и или ги пускал, или не ги пускал, по свое усмотрение. "Е, и аз ли да грабна пушката, когато дойдат непознати?!", пита настоящият атаман на селото.

На въпрос за спазването на заветите на атаман Игнат Некрасов, Петкова казва, че те до голяма степен вече са останали в историята. Уточнява, че тези своеобразни казашки разпоредби са заимствани от десетте Божи заповеди и са се спазвали стриктно до преди около 200 години. Съгласява се, че Некрасов доста е поразширил бройката им /до 47/, а и откъм строгост никак не лъже. Петкова допълва, че въпреки отминалите векове, все още актуално звучат заповедите за уважение към старите хора, защита на децата, всеки да помага на сираци и страдащи, без обаче да тръби какво е направил или колко е дал.

В историята на варненските казаци има още едно преселване, разказва още Петкова. През 1946 година в селото пристига представител на Съветския съюз и казва, че който желае да се върне в старата родина, ще бъде приет и оземлен. Тръгват около 60 семейства, които се заселват на територията на днешна Украйна, около Херсон и Николаев. Заради това поредно казашко преселване, днешните жители на селото всъщност имат роднини в Молдова, Украйна и Русия, включително и в Сибир, казва кметът.

За собственото си звание есаул Петкова разказва, че го получава през 2006 година. Тогава в селото пристига един казашки генерал, доведен от руския генерален консул във Варна по това време - Анатолий Щелкунов. "Явно е бил впечатлен от това, което правя за съхраняването на традициите и запазването на тази общност, защото след няколко месеца ме извикаха в Москва и ми дадоха званието за заслуги", казва Петкова. Допълва, че като атаман винаги залага на културната дипломация. А униформата слага, когато в селото ще идват висшестоящи и когато присъства при провеждането на казачия кръг - отчетно съвещание, събиране, което обикновено се случва зад граница.

Днес Казашко е "младо" село, тук преобладават хората в трудоспособна възраст, с малки деца, разказва Петкова. Е, старите казашки къщи - варосани в бяло и с малки прозорчета, вече ги няма. В историята са и старците с бради до кръста, които са били по-склонни да им отрежат главите, нежели брадите. Във всеки дом обаче има руска баня - макар и не опушена, а в бяло, запазена е и традицията за чая след напарването, въпреки че не е направен точно в самовар.

Казашко си е модерно, съвременно село от 21 век, казва Иванова. Жителите му имат фолклорен състав, отбелязват задружно празници и църковни чествания. Сега кметът крои планове и как да им осигури нов крайморски парк. Хора, които си знаят миналото, помнят го и се интересуват от него, няма как да нямат бъдеще, е философията на единствения атаман в България, който признава, че с Божията помощ, е готов да води хората си, докогато му имат доверие.